Поезия

Не стига никога един живот
за всички истински неща.
Да преживеем болка от любов
и да забравим след това.

Защо любов две стъпки не остави,
нима бе тук, докато още спях?
Кажи, любов, защо не ме погали,
насън, когато те видях...

Кой си ти, коя съм аз -
не е ли все едно това!
Звезден миг изгря за нас,
не го прогонвай със слова!
За глътка обич,
за шепа нежност
сърцата ни се търсят цял живот.
Светът ни среща
и ни разделя
безмилостно на две страни.

Дълга е нощта и далече - денят.
Час по час летят и от тях капки самота.
Ту разплакан, ту щастлив дъжд от спомени вали.
Сякаш този свят литва в миг назад.

Не ме моли, недей от мен да просиш
със страстни думи ни едничко чувство,
че не сърце, а птица в мене нося,
задържаш ли я знай ще я изпуснеш.

Прогонвана, осъждана, одумвана.
От делника, задъхана, вече чезнеща,
ти като цвете от вихрушка клюмнало,
сега стоиш на моя праг трепереща.

Не отминавай никое "Обичам те",
прошепнато от глас, с очи, с мълчание,
то идва от пустинни разстояния
и от ранена светлина изтича.

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.