Режа и хвърлям парчета сърце.
Късам и мятам далече.
Нека умра.
Но ще бъда поне
здравомислещо човече.
Почвам от мястото, скрило копнеж.
Стига копнежи е крило.
Празно и пусто прелива сега.
Може така да е щастливо.
Ето парчето,прибрало любов...
нуждата... нежността... светлината.
Нека да бъде без обич сега.
Друго си е с тъмнината.
Махай се, късче! Да спре да боли!
Нищо не трябва да има. Мъртва да съм -
по-добре е, нали? Нека замръзна със зимата.
Стене сърцето разбито, кърви.
Плаче душата ранена.
Тяло и дух ще останат сами.
Чувството няма го в мене.
Зее открита и празна гръдта.
Скоро и туй ще премине.
Ще ме обгърне след миг тишина.
И ще ми бъде могила.
Няма да плача.
Не ще ме боли.
Няма да трепкам от нищо.
Гледат ме в мрака студени очи -
бъдното сякаш наднича.
Даже надеждата ще изгоря.
Стига е ткала миражи.
Вече ще мога да бъда сама.
Себе си тъй ще накажа.
Щом не можах да съборя стена,
своя стена ще издигна.
Крача напред непреклонна сега -
нямам къде да пристигна.
Няма надежди и няма мечти.
Делникът иска си своето.
И безсърдечните имат си дни,
чакащи ги след завоя.
Някой тук може да види и крах.
Нека пък. Вече се смея.
Аз ще му кажа:
Това си избрах. Само така ще оцелея
Мария Мичева