Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие.
Не било нужно той да се бори за него или да го търси,
то просто си присъствало в ежедневието му и
било част от неговия живот. Но въпреки това,
Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко,
не оценявал онова, което имал.
Виждайки какво се случва, един ден ангелите
се събрали на съвещание, за да решат какво да направят,
за да променят това положение. Знаели,
че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби,
затова решили да скрият някъде Щастието.
Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно.
И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече
в последствие, когато сам се е преборил за да го получи.
Били сигурни, че това ще има ефект.
Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така,
че да не е толкова лесно намирането му?!
Започнали да се изказват най-различни варианти –
един предлагал да го скрият на връх Еверест,
друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан,
трети – кубетата на Тадж Махал, в някоя тясна горска пътечка...,
в коридора на родилното отделение на някоя болница...,
във фунийка за сладолед...,
сред розите на някоя цветна градина...,
в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар...
Изброили се толкова много места,
но нито едно от тях не им се сторило
достатъчно удачно и трудно за намиране,
а именно това била целта.
В този момент се чул нечий глас, който промълвил:
- Вътре в Човека да скрием Щастието!
Там той поглежда най-рядко...
Всички кимнали одобрително на това предложение и
приели идеята.
И така, от ония древни времена, та до ден днешен,
Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек.
То вече не е даденост, не се дава наготово,
трябва да се търси, да се намери...
Не е лесно да се открие Щастието,
но не е и невъзможно.
Трябва просто Човекът да спре да търси “навън” и
да насочи поглед навътре, към същността, към душата.
Своята и на другите...