Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били.
А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето сред сивите поляни и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.
В едно село спрял непознат човек. Застанал на мегдана и силно извикал:
— Който иска да узнае дали е умен, или глупав, да дойде да го прегледам!
После седнал под дървото на сянка и зачакал.
Пръв го чул попът и се завтекъл. Той не се съмнявал в умната си глава, но все пак решил да чуе това и от друг. Погладил брадата си и рекъл:
Един баща имал четирийсет синове и едно сляпо момиченце. В къщата били наредени четирийсет и две легла.
Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият — дребничък като кратунка. Така му и викали.
И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:
Събрали се селяните от Хитър-Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър.
Живяло някога едно момче – сиромашко чедо. То си нямало баща, имало само майка, която с голям труд и пот на челото изкарвала пари колкото за хляб.
Дядо Тодоран събуди една сутрин сина си Койча и му рече:
– Ставай, Койчо, да вървим!
В къщата на една богата жена живеели две момичета. По-голямото било нейно, а по-малкото – ратайкинче.
Старият магьосник излезе на полето. Захвана да маха с ръце. Докато махаше, от ръкавите му почнаха да излизат птици.
