Живял едно време един мъж, който имал красиви къщи в града и имения на село, пълни със съдове и прибори за хранене от злато и сребро, с мебели, украсени с изящна дърворезба и тапицирани с бродирана дамаска, и се возел в позлатени карети.

Имало едно време един цар и една царица. Те си нямали деца, а така им се искало да си имат и толкова им било мъчно, че с думи не може да се изкаже. Ходили на поклонение в много страни, правили обети и дарения, но все напразно. Най-после царицата родила момиченце.

Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за такава надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава.

Имало едно време една царица. Тя родила толкова грозен син, та хората сметнали, че детето няма човешки образ.

Имало едно време един цар. Той бил от най-могъщите, но живеел в мир със съседите си и в държавата му царяло благоденствие.

Живели едно време дървар и дърварка. Те имали седем деца — все момчета. Най-голямото било едва на десет години, а най-малкото — на седем.

Имало едно време едно малко момиченце, толкова хубаво, че на света нямало по-хубаво от него. Майка му го обичала от все сърце, а баба му — още повече.

Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство своята воденица, магарето си и своя котарак. Делбата станала бързо:
Най-големият получил воденицата. Средният — магарето.
За най-малкия останал котаракът. Той не можел да се помири, дето му се паднал такъв нищожен дял.