Поезия

Снощи, мила, те сънувах,
трупа ти носех на ръце,
убих те, за да те спечеля,
макар с изстинало сърце.

Сънят е портата едничка, през която
умрелите при живите дохождат.
Ти влизаш и до мене сядаш бавно.
Аз пръстена със лявата ръка прикривам.

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшнат празни и студени,

Копнея да те целувам
и нежно прегръщам,
понякога се сбогувам,
но после се завръщам.

Лъжа ли беше първата ти ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж, роден, но не живял?...

Когато минеш покрай мен
и с дреха ме допреш едва,
сърцето ми забива лудо.
След теб като на сън вървя.

Да беше камък, щеше да се пръснеш -
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!

Ако можеше да четеш между редовете
щеше отдавна да знаеш,
че имаш място в сърцето ми
от онези специалните,
където пънолунията чертаят
златни пътеки в морето,
а тишината издиша признания...