Лъжа ли беше първата ти ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж, роден, но не живял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всичко с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе онзи щъркел, дето лятос
над нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, зарад която
света бих минал три пъти пешком!
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен ти отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си няма
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!...
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна, милвам с две ръце.
Светът е мой... Но ако имах тебе
как пълно би било това сърце.
Автор: Дамян Дамянов