В къщата на една богата жена живеели две момичета. По-голямото било нейно, а по-малкото – ратайкинче.
Майката гледала своето като писано яйце: хранела го с бял като сняг хляб, обличала го в най-хубави дрехи, купувала му от пазара мънистени герданчета, жълти чехли и гривни. А ратайкинчето само си въздишало. То, клетото, ходело босо, бодяло краката си в трънките, ядяло чер ръжен хляб и наместо герданче от мъниста носело наниз от ситни охлювчета. Само си ги било събрало по трънките и само си ги нанизало. Голямото момиче спяло до права пладня и щом се пробудело – почвало да бръмчи като зла оса. Малкото пък ставало в зори, грабвало метлата, премитало вкъщи и отивало с менците за вода от кладенеца под старите тополи. Този кладенец бил дълбок и бистър. В потайна доба там пристигали дванайсетте месеца. Те се нареждали, един след друг гребели с шепа вода, измивали си очите, сядали на тревата под тополите и почвали да си хортуват, додето пропеят първи петли. Щом се обадели първи петли, месеците ставали и поемали пътеката нагоре към Тилилейските гори.
Веднъж господарката събудила ратайкинчето посред нощ, подала му стомната и викнала:
– Тичай за вода на кладенеца, защото умирам от жажда!
Момичето изскочило навън. Улиците на селото били глухи. Под тополите то видяло хора. Насядали на колело – единайсет мъже и една жена, седят и нещо си хортуват. Гласовете им били тихи като шумоленето на листата. Момичето загребало вода от кладенеца и тръгнало да си ходи. Тогава се дигнала жената – стара, понабръчкана – и го попитала:
– Кое си ти, бабиното?
– Ратайкинче съм.
– Ами защо си дошло толкова късно за вода?
– Господарката ме проводи.
– Сухи дренки ядеш ли?
– Всичко ям, бабичко.
– Вземи, бабиното! – старата жена извадила от торбата си кривачка сухи дренки и ги подала на момичето.
– Благодаря – рекло момичето, – ами вие кои сте?
– Ние сме месеците, чедо. Аз съм Баба Марта, а тези са братята ми. Всяка нощ си мием очите в кладенеца. Ако някой мине насам – благославяме го. И тебе ще благословим, но първом ще те питам нещо.
– Питай – рекло момичето.
– Ще ми кажеш право кой месец е най-добър и кой най-зъл?
Замислило се момичето и отвърнало:
– Всичките вие сте добри. През зимните месеци има дълбок сняг. Той пази житните стръкчета да не помръзнат. Тогава немирните врабчета влизат вкъщи през отворените врати и прозорци. През твоя месец, бабо, цъфтят кокичета, през пролетните месеци пеят птички, житото расте, през летните месеци жънем, а настане ли есен, почват да зреят крушите, ябълките и гроздето.
Тогава Баба Марта дигнала ръка и тъй благословила момичето с доброто сърце:
– Да си ми живо, бабиното! Когато продумаш, жълтици да капят от устата ти, а когато се засмееш – трендафил да цъфти.
Момичето целунало ръката на Баба Марта и се затекло към къщи. Още не било влязло вътре – и господарката се разфучала:
– Защо се забави толкова мари, проклетнице?
Момичето отворило уста и рекло:
– Приказвах с месеците – и додето изрече тия думи, на земята се търкулнала една жълтица.
Господарката се навела, взела жълтицата и замръзнала на мястото си от учудване. Разпитала ратайкинчето какво се е случило, и то є разказало за чудната благословия на Баба Марта. Додето приказвало, жълтиците капели една подир друга от устата му. Цяла паница събрала господарката.
На другата нощ господарката решила да проводи своето дете – и него да благослови Баба Марта. Събудила го в потайна доба, измила му косата, гладко го вчесала, сложила му мънистено герданче, дала му да обуе жълтите чехли, изпроводила го със стомната. Стигнало момичето под тополите при кладенеца и заварило пак дванайсетте месеца – приказват си тихо, сякаш бръмчат пчели. Навело се да гребне вода и додето гребяло, се обърнало към месеците:
– Какво сте си събрали носовете и шушнете като стари клюкари – шушу-мушу къща разваля. Приказвайте високо. И аз искам да чуя какво си приказвате.
Баба Марта се навъсила и рекла:
– Ние тъй си приказваме, ами ти кое си, бабиното?
– Не е твоя работа.
– Защо си дошло в потайна доба за вода?
– Проводи ме майка ми.
– Ами сухи дренки ядеш ли? – попитала старата жена.
– Дай ги! – отговорило момичето.
Бабата нагребала шепа сухи дренки от торбата и му ги подала. Момичето грабнало дренките, хвърлило ги в очите є и почнало да се кикоти високо. Едно заспало врабче се стреснало и паднало от гнездото си. Старата жена прехапала устни, но нищо не казала. Помълчала малко и попитала:
– Нещо ще те питам, баби, право ще ми кажеш!
– Питай – отвърнало момичето.
– Кой месец е най-добър и кой е най-лош?
– Всичките са лоши. През зимните месеци – мраз и студ, носа си не можеш да покажеш навън, през лудата Баба Марта пада лапавица, през лятото е горещо и мухите хапят, а през есента пада шумата на дърветата и замърсява градините.
– Тъй ли? – продумала Баба Марта. – Слушай сега благословията ми: щом проговориш – отсега нататък змии и гущери да капят от устата ти, а когато се смееш – коприва да цъфти на устните ти!
Момичето грабнало стомната и побягнало към къщи. На вратата го посрещнала майката, прегърнала го и му рекла:
– Приказвай, маминото, приказвай, капчице, пък аз ще събирам в полата си жълтиците.
– Какво да ти приказвам? – нацупило се момичето и щом отворило уста, почнали да падат змии и гущери в майчината му пола.
Майката се разтреперила от яд, грабнала една тояга и почнала да бие ратайкинчето.
– Защо, проклетнице, не обади на момичето ми какво да приказва на месеците, че да я благословят като тебе?
Ратайкинчето побягнало от къщи. Седнало на един камък и заплакало. На сутринта минал един хубав момък, видял го, почнал да го разпитва и като разбрал каква чудна дарба има – взел си го за невеста. А господарското момиче се превърнало в мелница за змии, гущери и коприва. Дотогава на земята нямало люти гадини – всичките змии и гущери по света са излезли от неговата уста. Затуй хората го нарекли мелница за змии и гущери.
Ангел Каралийчев