Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били.
А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето сред сивите поляни и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.
 
 — Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче. 
 — Кой писука? 
 — Аз, пилето. 
 — Къде си ти? 
 — Тук съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за човката. 
 — Добре! Вземи си, колкото ти трябва. 
 Пилето си взело по мъничко от цветовете. 
 Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн!" и малкото пъстро пиленце паднало и записукало: 
 — Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на главата! Ударих се в слънцето. Моля ги се, дай малко синичко за небето и малко златничко за слънцето... 
 — Лесно е да се каже „малко синичко" — с толкова малко могат да се направят две сини очички, но цяло небе? — И шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало слънцето. 
 Тогава дошла сърничката: 
 — Шарено човече, хайде, кажи ми — кое е трева и кое камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад. 
 — Това е много лошо! — казало доброто човече. 
 Погледнало се и си рекло: 
 — Дадох си синьото, дадох си златното, ноимам още много цветове. Ще дам зеленото на тревата. 
 И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята с червено, жълто, виолетово. А някои и сами си взимали. Един папагал си взел от всичките цветове и другите папагали направили същото. 
 — Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече. Бяла черна, бяла, черна — станала на черти. 
 Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто човече имало съвсем малко от цветовете и само от розовото имало повече. 
 — Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се момиченцето. 
 — Вземи ги всичките! — казало човечето. 
 И изведнъж останало без цветове, изчезнало. 
 А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се за благодарност да целуне човечето. 
 — Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си? 
 Изтичало до цветята: 
 — Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече? 
 — Виолетово като мене ли? — попитала виолетката. 
 — Червено като мене ли? — попитала розата. 
 — То беше синьо! — казало небето. 
 — Не, то беше златно! — казало слънцето. 
 Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът отново стане сив? ... 
 Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце Ако светът отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да му даде всичките си цветове.
Анастас Павлов
