Поезия

Усещаш ли как бавно си отивам...
Как се превръщам във далечен хоризонт.
След мене нищото е някак си горчиво.
Животът ти е същия. До точка.

Понякога е тежко и боли,
понякога светът край теб се срива,
умират с писък твоите мечти
и облак черен слънцето покрива.

Целият ми свят е свързан с тебе
и на тебе всичко аз съм дал.
Аз от твойте нощи съм обсебен
и от твойте сънища - изгрял.

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.

Загребала в ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.

Време ли нямах - да те забравя?
Повод ли нямах – да те заместя?
Огън ли нямах - да се запаля?
Или очи нямах насреща?

Една жена - тъй предана, прекрасна.
Дарява ме с любов красива,
като полет страстен...
И ето... чувствата говорят.
Звездите мигат с моя пулс.
Когато мислите се сливат
и чувам този нежен глас.

Питаш дали съм ти вярна
и с кого до сега съм се лутала,
защото днес закъсняла съм
за срещата с цяла минута.