И пак потъвам в тишината
на малкия сънуващ град.
Снежинките край мен се мятат,
затрупват моя път назад
и аз очаквам непременно
след малко да те срещна пак-
от синя лампа озарена,
в косите-шепа първи сняг...
С мълчание да те спечеля.
И пътят ни да стане общ.
Да ни събира и разделя
отново всяка нова нощ.
...Мълчат дърветата бездомни.
Дали си още в този град?
Попитах и снега-не помни.
Снегът е много,много,
много млад...
Георги Константинов