Една скала се вдава от брега.
И ден, и нощ,
морето я ласкае,
а тя стои замислена, нехае.
Морето тъжно пита:
докога?
Морето идва нежно,
идва страстно,
отчаяно се хвърля по очи,
а тя стои надменно и безгласно.
Тя нищо не отвръща.
Тя мълчи.
Тя безразлично свлича
от себе си безумната вълна,
като жена, която се съблича ...
Красива от ухажване жена.
Така, дорде останала без сили
или разнежила се, може би,
скалата се стопи.
Да ... Камъкът не издържа.
Та ти ли?
Николай Антонов