Поезия

Защо не могат чужди ласки
да зарадват бедната душа?
Защо когато ги поискам
чувствам се на дявола слуга?

Обичам те! Да тръгваме нататък,
където пътят става все по-кратък,
където пада прах от метеори
и мъдрата природа ни говори,
че има край на пориви и нежност,
че свършва някъде самата вечност.

Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето минахме сънни гори
и летим над морета и суша....

Ти знаеш как обичам жените
и особено една от тях.
Сега сърцето ми бие с прекрасен ритъм,
защо любовта е най-прекрасния грях.

Вятър в косите, на устните - вятър, вятър на бузите.
Бръчка на челото, очите - присвити,
момчешка блузка.

Докосни ме, Любов, с твойта пръчка вълшебна!
Не оставяй самотника сам!
Позволи ми от твоето вино да гребна
и ми дай животворен балсам!

От чувства мигновени
разплакана си пак...
Не бързай ти към мене
със самолет, със влак -
където и да бъдеш,
в мига на луд копнеж
решиш ли да дойдеш -
тръгни към мене пеш.

Усещаш ли, че в мен бушуват чувства,
които аз не искам да прикривам?
Разбираш ли, че бавно ме напуска
последната почтена съпротива?