Поезия

И все пак ... Още те обичам.
Прости ми за това. Прости.
Зарекох се да се отричам
от теб, от себе си дори,
зарекох се да те оставя
да бъдеш сам - какъвто си,
зарекох се да те забравя ...

И пак онази синя птица,
и пак онази синя вис.
Върти се птицата, върти се -
изчезне, пак се появи.

Не ме е страх от нищо. Тук стоя,
загърбила и болка и неверие.

Говори, говори, говори!-
аз притварям очи и те слушам:
— Ето минахме сънни гори
и летим над морета и суша....

Оказва се, че твърде много думи
научила съм да редя безспир.
Оказва се, че като във безумие
измислям си поредния кумир...

От чувства мигновени
разплакана си пак...
Не бързай ти към мене
със самолет, със влак,
където и да бъдеш,
в мига на луд копнеж,
решиш ли да се върнеш,
тръгни към мене пеш.

Ти ли ми отнесе топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз.

С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти - и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете -
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина.