С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти - и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете -
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина.
Като жътвар, причезнал за почивка,
достигнах морен гостолюбни праг
на твоя дом - във привечерни мрак
на скъден ден. С чарующа усмивка
разтвори ти заключени врати -
като бездомник клет ме приюти.
И сетне без почуда ти погледна
внезапните нечакани сълзи,
които гордостта ми не смрази,
склонена, без учудване, но бледна,
видя ти, в своите ръце ме впи
и жадно топлите сълзи изпи.
С приветни думи на утеха нежна
ти тихо ми душата просветли,
и дълго моето лице гали
с ръка внимателна и белоснежна...
Не помня - казах ли ти нещо аз?
Не помня - може би ридах без глас.
С дълбока нежност гледам те в очите,
целувам ти ръцете - и тъжа,
че може би в безплодната лъжа
на думите, тъй бледни, тъй изтрити,
ти няма да откриеш, о жена,
как аз те любя в мойта тъмнина!
Христо Бояджиев