Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде.

Когато старата леля Ада станала много стара, отишла да живее в старопиталището, в една стаичка с три легла, където вече били настанени две бабички, стари като нея.

Един мой приятел космонавт е бил на планетата X 213 и ми донесе за спомен листа с менюто от един тамошен ресторант.

Господин Мързелан бил много чувствителен, но толкова чувствителен, че ако една стоножка ходела по стената, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!

Един млад рак си помислил: «Защо всички от моя род вървят заднишком? Искам да се науча да крача напред като жабите и да ми падне опашката, ако не успея.»

Веднъж един магьосник открил машина за правене на комети. Приличала малко на машина за рязане на бульон, но не била точно такава и служела за правене на комети по желание: големи или малки, с проста или с двойна опашка, с жълта или червена светлина и прочие.

Имаше едно време една война, една голяма и страшна война, в която умираха много войници от едната и от другата страна.

От края на селото почвали три пътя: единият водел към морето, другият — към града, а третият не водел никъде.