Един младеж от Валтелина, като не намерил работа в родината си, емигрирал в Германия и тъкмо в Берлин го приели на една постройка като строителен работник. Марио – така се казвал младежът – бил много доволен: работел много, ядял малко и това, което припечелвал, отделял настрана, за да се ожени. Веднъж обаче, докато изливали основите на една нова постройка, скелето се счупило, Марио паднал в кофража с железобетон, загинал и не било възможно да извадят тялото му.
Марио умрял, но не усещал никаква болка. Бил затворен в една от колоните, които крепели голямата постройка, малко му било тясно, но като изключим това, мислел и чувствувал както преди. Когато свикнал с новото си положение, можал дори да отвори очи и да погледне къщата, която растяла около него.
Имал чувството, че сам крепи новото здание и от това му олеквало, загдето не можел да изпрати вест за себе си нито в къщи, нито на клетата си годеница.
Тъй както бил скрит в дълбочината на основите, никой не можел да го види или дори да предположи, че той е там, по това за Марио нямало значение.
Къщата израснала до покрива, сложили й врати и прозорци, апартаментите били продадени и купени, обзаведени с мебели и накрая дошли да живеят много семейства. Марио опознал всички живущи — възрастните и децата. Когато децата лазели по пода и се учели да ходят, гъделичкали го по ръката. Когато девойките излизали по балконите или се показвали на прозорците, за да видят своите любими, Марио чувствувал върху собствената си буза мекото докосване на русите им коси. Вечер чувал разговорите на семействата, събрани около масата, нощем кашлицата на болните, преди зори звъненето на будилника на един фурнаджия, който ставал пръв. Животът на къщата бил животът на Марио, радостите на къщата, етаж по етаж, и нейните болки, стая по стая, били негови радости и болки.
Но ето, че един ден избухнала войната. Започнали бомбардировките над целия град и Марио чувствувал, че и неговият край приближавал. Една бомба ударила къщата и я съборила. Останала безформена купчина от развалини, счупени мебели, смачкана покъщнина, под която останали да спят завинаги жени и деца, изненадани в съня си.
Чак тогава Марио наистина умрял, защото умряла къщата, родена от неговата гибел.
Джани Родари