Господин Цезар бил човек с навици. Всяка неделна утрин ставал късно, въртял се из къщи по пижама и към единадесет се бръснел, като оставял отворена вратата на банята.
Това бил мигът, който Франческо очаквал. Той бил само на шест години, но показвал вече наклонност към медицината и хирургията. Франческо вземал пакетчето с хидрофилен памук, шишенцето сденатуриран спирт, пликчето с лепенки, влизал в банята и сядал на едно столче да чака.
— Какво има? — питал господин Цезар, като си сапунисвал лицето. Другите дни през седмицата се бръснел с електрическа самобръсначка, но в неделя още употребявал както някога сапун и ножчета.
— Какво има?
Франческо се въртял на столчето съвсем сериозен, без да отговаря.
— Е?
— Е — казвал Франческо, — може да се порежеш. Аз ще те лекувам тогава.
— А, вярно — казвал господин Цезар.
— Но да не се порежеш нарочно както миналата неделя — казвал строго Франческо, — иначе не играя.
— Разбира се — казвал господин Цезар.
Но не успявал да се пореже, без да е нарочно. Мъчел се да се пореже, без да иска, но то е трудно, почти невъзможно. Правел всичко възможно, за да бъде невнимателен, но не можел. Най-после тук или там се появявала драскотина и Франческо можел да влезе в действие. Подсушавал капката кръв, дезинфекцирал, залепвал лепенка.
Така всяка неделя господин Цезар подарявал капка кръв на сина си и Франческо все повече се убеждавал, че има разсеян баща.
Джани Родари