Господин Мързелан бил много чувствителен, но толкова чувствителен, че ако една стоножка ходела по стената, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!
Разбира се, не можел да понася децата, бурите, мотоциклетите, но повече от всичко го дразнел прахът под краката му, затова не вървял никога дори у дома си, а карал много здрав слуга да го носи на ръце. Този слуга се наричал Гулиелмо и от сутрин до вечер господин Мързелан викал по него:
— Полека, Гулиелмо, по-полека, ще се счупя!
Понеже никога не вървял, ставал все по-дебел и колкото по-дебел ставал, толкова повече се увеличавала и чувствителността му. Дори мазолите по ръцете на Гулиелмо го дразнели.
— Но, Гулиелмо, колко Пъти трябва да ти повтарям, че е нужно да си слагаш ръкавички.
Гулиелмо пухтял и си слагал с мъка големи ръкавици, които щели да бъдат широки дори и на хипопотам.
Господин Мързелан всеки ден ставал все по-тежък, бедният Гулиелмо се потял и зиме и лете и веднаж му дошло на ума:
— Какво ще стане, ако хвърля от балкона господин Мързелан?
Случило се, че тъкмо тоя ден господин Мързелан си бил сложил костюм от бял лен и когато Гулиелмо го хвърлил от балкона, господин Мързелан паднал върху плочника, наплют от муха, и му останало петънце на панталоните.
Петънцето можело да се забележи само с лупа, но Мързелан бил толкова деликатен, че умрял от неудоволствие.
Джани Родари