От края на селото почвали три пътя: единият водел към морето, другият — към града, а третият не водел никъде.
Всички, които Мартино запитвал, казвали все това. Отговорът бил един и същ:
— А, оня път ли? Никъде не води. Няма смисъл да се тръгва по него.
— Ама докъде стига?
— Доникъде не стига.
— Но тогава защо са го правили?
— Никой не го е правил — винаги си е бил там.
— Ама никой ли не е ходил да погледне накъде се отива по него?
— Ей че си твърдоглав! Казва ти се — няма нищо за гледане…
— Да, ама щом никога не сте били, откъде знаете това?
Бил тъй настойчив, че започнали да го наричат Мартино Твърдоглавия, но той не се обиждал и продължавал да се интересува от пътя, който не водел никъде.
Когато пораснал достатъчно, та почнал да пресича улицата, без да подава ръка на дядо си, една сутрин станал рано, излязъл от селото и без да се колебае, поел по тайнствения път. Платното било осеяно с дупки и бурени, но за щастие отдавна не било валяло, та нямало локви. Отляво и отдясно се ширели пространства с храсталаци, но скоро започнали горите. Клоните на дърветата се сплитали над пътя и образували тъмен и прохладен тунел, в който само тук-там прониквал слънчев лъч, за да свети вместо фенер.
Мартино вървял, вървял, тунелът бил безкраен, пътят нямал свършване. Заболели го краката и вече започвал да си мисли, че ще е добре да се върне и ето, че видял куче.
«Където има куче, има къща или поне човек» — помислил си Мартино.
Кучето изтичало срещу него, замахало опашка и му близнало ръцете. После тръгнало по пътя и на всяка крачка се обръщало да види дали Мартино го следва.
— Ида, ида! — обаждал се Мартино, обвзет от любопитство.
Най-после гората се разредила, показало се небето и пътят свършил пред прага на голяма желязна порта.
През решетките Мартино видял замък; вратите и прозорците били отворени, пушек излизал от всички комини, а от един балкон прекрасната стопанка махала с ръка и весело се провикнала:
— Заповядай, заповядай, Мартино Твърдоглави!
— Я гледай! — зарадвал се Мартино. — Аз не знаех, че пристигам, а тя знае.
Блъснал вратата, прекосил парка и влязъл в салона на замъка тъкмо навреме, за да се поклони на хубавата стопанка, която точно тогава слизала по стълбището. Тя била хубавица, облечена по-гиздаво и от феите и от принцесите, освен това била много весела и все се смеела.
— Значи ти не повярва.
— На какво?
— На приказките, че пътят никъде не води.
— Глупави приказки. Според мене, на тоя свят има повече места, отколкото пътища.
— Разбира се, стига да имаш желание да тръгнеш. Сега ела да ти покажа замъка.
Имало повече от сто зали, пълни със съкровища от всякакъв вид, също както в замъците от приказките, където спят принцеси или великани пазят своите богатства. Имало диаманти, разни скъпоценни камъни, злато, сребро и хубавата стопанка постоянно повтаряла:
— Вземи, вземи, каквото искаш. Ще ти заема кола, за да откараш товара.
Сами решете дали Мартино чакал да го молят много-много. Количката била добре натоварена, когато си тръгнал обратно. На капрата седяло кучето, което било дресирано куче, знаело да държи юздите и да лае по конете, когато задрямвали или излизали от пътя.
В селото — там вече били оплакали момчето — пристигането на Мартино Твърдоглавия предизвикало голяма изненада. Кучето стоварило на площада всичките му богатства, махнало два пъти с опашка за сбогом, качило се на капрата и — дий! — изчезнало сред облак прах. Мартино направил големи подаръци на всички приятели и неприятели и трябвало да разкаже сто пъти своето приключение. Всеки път, когато историята свършвала, някой изтичвал в къщи, за да вземе каруцата си, и препусвал надолу по пътя който не водел никъде.
Но още същата вечер всички един след друг се върнали с увиснал нос от срам: пътят за тях свършвал насред гората, пред стена от дървета или сред море от храсталаци. Нямало вече нито желязна порта, нито замък, нито хубава стопанка. Защото някои съкровища съществуват само за оня, който пръв тръгне по нов път, а тогава първият бил Мартино Твърдоглавия.
Джани Родари