Някога имало четирима братя. Тримата били дребнички, но доста хитри, а четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът — в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.
Той трябвало да оре нивите, той трябвало да цепи дърва, да върти колелото на мелницата, да тегли каруцата като кон, а неговите хитри братчета седели на капрата и го подкарвали с плющене на камшик.
И докато седели на капрата, държали под око главата му й казвали:
— Колко ти отиват късите коси!
— Ах, истинската красота не в къдриците!
— Гледайте този кичур, който е провиснал: довечера трябва да го подрежем с ножиците.
И през това време си намигали, весело се побутвали с лакът, а на пазара натъпквали парите в джобовете си, отивали в кръчмата и оставяли великана да пази колата.
Давали му достатъчно да яде, за да може да работи, а да пие му поднасяли винаги когато бил жаден, но само вино от чешмата.
Един ден великанът се разболял. Неговите братчета от страх, че ще умре, докато още е способен да работи, довели най-добрите лекари на селото да го лекуват, давали му да гълта най-скъпите лекарства и му носели закуската в леглото.
Един му нагласял възглавниците, друг поправял одеялото и му говорели:
- Виждаш ли колко те обичаме? Затова не умирай, не ни натъжавай.
Толкова се тревожели за него, че забравили да наблюдават косите му. Косите имали достатъчно време да порастат, както не били расли никога, и заедно с косите се върнал и умът на пеликана. Той започнал да разсъждава, да наблюдава своите братчета, да смята колко прави две и две и четири и четири. Накрая разбрал колко са били подли, и той глупав, но нищо не казал. Почакал да му се възвърнат силите и една сутрин, докато братчетата му още спели, той станал, вързал ги като салами и ги натоварил на каруцата. Къде ни караш, скъпи братко, къде караш любимите си братчета?
- Сега ще видите. Завел ги на гарата, набутал ги във влака така, както били вързани, и на прощаване им казал само:
- Вървете си и не се показвайте вече по тия места. Достатъчно сте ме лъгали. Сега сам съм си господар.
Влакът изсвирил, колелетата се завъртели, но трите братчета кротко си останали по местата и оттогава никой не ги е видял.
Джани Родари