Един млад рак си помислил: «Защо всички от моя род вървят заднишком? Искам да се науча да крача напред като жабите и да ми падне опашката, ако не успея.»
Започнал тайно да се упражнява между камъните на родния поток. Първите дни това начинание му струвало големи усилия. Непрекъснато се блъскал, охлузвал бронята си и сам си настъпвал някое краче. Но малко по малко нещата потръгнали, защото има ли желание — човек може всичко да научи.
Когато вече бил напълно сигурен в себе си, той се представил на близките си. Казал им:
— Гледайте сега.
И устремно закрачил напред.
— Сине мой — избухнала в плач майка му, — да не ти хлопа някоя дъска? Опомни се, крачи, както баща ти и майка ти са те учили, ходи като своите братчета, които толкова те обичат.
Неговите братя обаче само се кискали.
Баща му го погледал, погледал строго, па отсякъл:
— Достатъчно. Ако искаш да останеш при нас, върви като другите раци. Ако искаш да постъпваш на своя глава — потокът е голям: тръгвай и не се връщай.
Храброто раче обичало близките си, но твърде много си вярвало, че е на прав път, за да се двоуми: прегърнало майка си, простило се с баща си и своите братя и тръгнало по света.
Минаването му изненадало няколко жаби. Старите клюкарки се били събрали да си побъбрят около едно лилиево листо.
— Светът е тръгнал назад — казала една жаба. Погледнете този рак и кажете — права ли съм?
— Няма вече благопристойност казала друга жаба.
— Уви, уви — завайкала се трета. Но рачето продължило право напред, сега е време да го кажем — по своя път. Ето че чуло да го вика един стар рак с тъжно изражение, застанал край голям камък.
— Добър ден — поздравил младият рак. Старият го съзерцавал продължително, после казал:
— Какво си въобразяваш, че правиш? И аз, като бях млад, вярвах, че мога да науча раците да вървят напред. И ето какво спечелих: живея съвсем сам и хората предпочитат да си отрежат езика, вместо да ми продумат. Послушай ме, докато още не е късно: примири се и прави, каквото Привит другите. Един ден ще ми благодариш за съвета. Младият рак не знаел какво да отговори и си замълчал. Но си рекъл: «Аз имам право».
И като се сбогувал учтиво със стареца, продължил смело пътя си.
Далече ли ще отиде? Ще оправи ли всички криви неща на тоя свят? Ние не знаем това, защото той още крачи, смел и решителен както в първия ден. Можем само да му пожелаем от все сърце:
— На добър път!
Джани Родари