Поезия

Залезът. Ливадите. И аз.
Тишина, упойна като вино.
Под небето, мораво и синьо,
аз забравям месец, ден и час.

...О, Свобода единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре...
Върни ми ти Сарматското море!
На старта ми върни възможността.
Вълшебството - отново да раста
секунда по секунда към небето...
(За детството си не скърбя.) Детето
да съм отново аз, преди да зная,
че съм дете - в сърцето на безкрая.

Мила мамо, недей ме упреква,
че съм някога лош, немарлив!
Аз се връщам от много далеко!
Аз се връщам помръкнал, но жив!

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...

Вместо трите приказни орисници
тази нощ при тебе ида аз.
Твоите очи ме гледат слисани.
Ти не разпознаваш моя глас.

...Но нищо не е повече след въздуха
от нашето страдание...
О, болници!
И ний,които дишаме в леглата им.
Ний сричаме мъчителната азбука
на болката... И гледаме в часовника!

Добрите хора нивга не умират,
не се превръщат в пепел ,нито в дим.
Те винаги оставят светла диря
и ясен път по които да вървим.

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.