Тя се събличаше пред мене,
а наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Удобно седна, полугола,
ръце преплете след това
и виждам как кракът от стола
люлее се едва-едва.
И виждам аз как лъч витае,
прозирен, восъчно налят,
край устните є, над гръдта Ј –
пчела над нежен розов цвят.
Целунах нежния Ј глезен.
И ето – рязко прозвънтял,
отрони се смехът Ј глезен,
смехът Ј чист като кристал.
Крака под дългата си риза
подгъна: "Колко си припрян!"
И в миг смехът Ј ме прониза
и сепна дръзкия ми план.
Устата в дързост мимолетна
до клепките да се допре
успя. И тя глава отметна
назад: "О, тъй е по-добре!...
Но искам две-три думи... Нека..."
Аз я целунах по гръдта,
а тя усмихна се полека –
тъй даде ми награда тя...
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Артюр РЕМБО
1854-1891