Поезия

Под нежната омая на вечер замечтана
и двама ний горим! - не идвай чак при мен...
В прегръдките си взел те, когато ще желая
цял с тебе да се слея - и ний ще се топим
в блаженство и забрава, мъчително далеко
от себе си тогаз усещал те бих аз.

Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе над тази бедна
страна, в която няма прокопсия…

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато във зора незазорена
загина рицарят Иван Шишман.

Най-истински във миг на дива жажда
цени човекът капката вода.
Най-мъдрите си думи в мъка ражда,
в затвор разбира що е свобода.

Не можеш ли да победиш жената
с роза - опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната
записана във турския коран.

В забрава и нега почивам
на бялата огнена гръд
и жадно, и с страст се опивам
на устни ти сладки с дъхът.