Поезия

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Душата ми, жена, душата ми бе храм
на смелите мечти и светли вдъхновения.
Проклет часа, когато те въведох там! -
Когато сред безименните въжделения
посегнах и извиках: името и знам.

Ако запазиш ум, щом полудяват
Околните и теб винят.
Повярваш ли, когато се надяват
С невярата си да те заразят.

В падения, в подеми тебе китих,
ти бе царица горда много дни;
аз всъде бях и всичко запокитих,
ти с мене скромна се уедини;
на теб аз никога се ненаситих,
на мен ти никога не измени:
света пред тайните ни би се слисал,
другарко моя, моя волна мисъл.

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.

Тежи ми погледът прощален,
изпълнен с укор и тъга -
и вехна, крея аз печален с
еднички спомени сега...

До края си човек остава огън.
Една искра от огън съм аз.
Бъди ти мое време много строго -
над мене духай с безпощадна власт,
изтръгвай ме от въглена на кремък,
излъчвай ме от пламък на зора
и ме разгаряй.

Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.