Поезия

Едно са и морето, и любовта, уви;
морето е горчиво и любовта – горчива,
морето крие бездни, и тя ни в бездни срива,
и в двете вият бури над нашите глави.

Пак пеят птиците в зори,
пак май е – китна пролет вече;
и тръгвам, щом се зазори –
зове ме любовта далече.
Но в свойта скръб необяснима
все още виждам люта зима,
а не светът цъфтящ край мен.

О, сладостно, най-сладък тласък дало
за битките на плът с гореща плът,
душите ще се вкопчат и споят,
и мойто тяло ще е в твойто тяло.

Когато сключи пръсти нощ беззвездна
и плачат небеса, шуми лесът, -
мечта, разкъсай бронята железна
и литвай като птица в морен път!
За недостъпни висини родена
ще зърнеш там виделина нетленна.

Нима с Природата ще спреш
сърцето, от любов преляло;
дървото, цяло в розов скреж,
за мен е вече разцъфтяло.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

За двама влюбени се казва,
че хмелът виел се така
около стройната леска.

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!