Поезия

Ако ти дам парченце от дъгата
Поръсено със капчици роса,
Ще ми дадеш ли ти лекарство за душата
Което да лекува самота?

Родна реч омайна сладка
що звучи навред край мен.
Реч на мама и на татка
реч що мълвя всеки ден.

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!

Земя, като една човешка длан.
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Минаваше пладне във ден слънчев и ведър,
към края на месец юни толкова щедър,
когато северният вятър сбира в едно
планински върхове и облаци от сребро
сред сини висини, а лъчистият простор
разтваря зад тях вековния си вечен взор.

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва, и нощта обвива го във мрак!

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.