Минаваше пладне във ден слънчев и ведър,
към края на месец юни толкова щедър,
когато северният вятър сбира в едно
планински върхове и облаци от сребро
сред сини висини, а лъчистият простор
разтваря зад тях вековния си вечен взор.
Как всичко радваше се тогаз - и тревите,
и нивите, и тръстиките, и реките,
и танцуващите с бриза върбови листа,
дори липата - по-голямата им сестра.
Бе зима, когато птиците умираха
в гъстите гори, а рибите замираха,
в плен на прозрачния лед, който превръщаше
калта и тинята на топлите езера
във вятърна мантия, скована от студа,
и където там, у дома, доволни мъже
до огъня седяха, но пак със студени ръце.
Тогава на просяка стар, бездомен - горко!
Пърси Шели