Пак пеят птиците в зори,
пак май е – китна пролет вече;
и тръгвам, щом се зазори –
зове ме любовта далече.
Но в свойта скръб необяснима
все още виждам люта зима,
а не светът цъфтящ край мен.
И мен с любов ме Бог дари
в далечен край – щастлив съм вече,
но страдам пак, по-зле дори,
че щастието е далече.
Едничък взор към мен, любима –
и аз със страст неукротима
към теб политам окрилен.
Кой може да ме укори,
че жаждам аз, макар далече,
през планини и през гори
да бъда с мойта дама вече.
Но много път пред мене има
и далнина необозрима,
и дълъг, нескончаем ден.
И скръб жестока ме мори,
но днес и радостен съм вече,
че като факел тя гори
пред мен – там, някъде далече:
през пустошта непроходима
със своя посох пилигрима
дай бог да стигне изнурен!
Не ще ме друга покори,
макар да вехна сам далече,
че няма нито по-добри,
ни по-красиви, знам го вече.
За нея – с хубост несравнима –
редил бих рима подир рима,
бих страдал в сарацински плен.
Бог, който всичко сътвори,
обета ми приел е вече
и моля се да ускори
мига, жадуван отдалече.
Не искам замък тя да има –
на мен ми стига и килима
пред къщи, на брега зелен.
Но всеки ще се увери,
любов нещастна отдалече,
любов без ласки и игри –
това е моят жребий вече.
Съдбата е неумолима,
орисницата само кима
и гледа с поглед натъжен.
О, тая скръб неутешима:
обичаш тук като за трима,
а сам от обич си лишен.
Жофре РЮДЕЛ
1150