Тежи ми погледът прощален,
изпълнен с укор и тъга -
и вехна, крея аз печален с
еднички спомени сега...
Не бяхме си ръка подали,
не бяхме разменили реч -
сърцата бяха се разбрали,
сърцата знаеха се веч.
И щастие възможно беше,
възможно беше - не мечта!
Самичък бог над нази бдеше...
А днес - най-черна самота.
Последен път... минути бързи...
Пред мене облак се изви.
Прострях ръце, пороних сълзи,
извиках... късно бе, уви!
Виновен съм. И оскърбена,
към мене яд ли сетиш ти,
о, знай - добре си отмъстена,
душа невинна, - и прости!
Пейо Яворов