Не можеш ли да победиш жената
с роза - опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната
записана във турския коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става!-
потънал в Арда ясният й вик.
тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива…
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за български жени.
Не ги възпря ни Отца и Сина
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми,
и тайно нощем търсеха закум;
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка.
Годежен пръстен с турчин не мени.
Пет века продължаваше - жестока -
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжала и честта
насилието срещу красотата,
а простотията - със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше суров закон
че който падне победен във боя
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли челма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни
в бакърите й от червена мед,
че гордият посланник на султана
край Бисер сведе победен байряк
и паднал във нозете на Гергана
поклон й сторил. До земята чак!
Ивайло Балабанов