Душата ми - врата без ключ -
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори, -
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне - само с устни
да й пошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е... Но ако лош
човек на прага й застане,
да думка цял ден, цяла нощ,
той все там, вън, ще си остане.
Да я изкърти, ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне.
Приятел буен, враг ли тих,
не знам какъв си, но повтарям:
знай, незаключени врати
най-мъчно всъщност се отварят!
Дамян Дамянов
("Да бяха хляб...", 1977)