...О, Свобода единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре...
Върни ми ти Сарматското море!
На старта ми върни възможността.
Вълшебството - отново да раста
секунда по секунда към небето...
(За детството си не скърбя.) Детето
да съм отново аз, преди да зная,
че съм дете - в сърцето на безкрая.
Да се родя отново - и изплача
на името си в сребърната чаша,
на тялото си - в млечната вълна.
Присъствието - плътно - на жена
единствена, о, Свобода, върни ми!
Преди да зная краткото й име -
какво ми казва, че това е Тя?
В прегръдката и кръгла да летя
и името й да не зная - само
внезапното, до болка мое, Мамо...
И в сянката й, Господи, отново
аз да пристъпя с първото си слово -
по леко от крило - върни ми ти
пристанището с четири врати!
До разрушената напълно - пета...
(На четири морета парапета.)
И Тя внезапно с гъвкави коси,
с коси свободни Тя да изруси
Морето... Как се казваше! Наверно
е Мраморно морето - или Черно.
Да крача пак стъпало по стъпало
в закрилата на крехкото й тяло -
на алта й - по всички стъпала...
Стремителното чувство за крила
да ме обземе целия... Да вика
срещу ми Тя - отново Тя с езика
на скръбната си майка. И в нощта
магичната му мощна красота
завинаги върху ни да се спусне -
да съм дете на властните й устни.
Аз - първото, до болка, нейна "Да!"
Но само ти, прекрасна Свобода
си мярка за осанката й златна.
Върни ми чудото - да я отганта!
С любовни пръсти да я избера!
От ужаса - внезапно да умра
секунда след сърцето си - спаси ме!
от страшната агония на име,
което се страхува да умре -
Сарматското - върни ми ти - море!
В началото върни ме ти. (В начало
бе ритъма на детското ми тяло.)
Пак да превърна в светлина нощта!
На детското си дишане - мощта
да е без ехо... (Избуявай, време,
в косите ми.) единственото бреме,
най-светлото - без никаква следа
по тротоара, както по вода
да тръгна аз и да вървя отново...
На въздуха - дланта е от олово!
Но (да пребъде светлото ти име)
отново надари ме ти - вгради ме
в любовното единство на света...
Кой казва, че е опера смъртта?
Оркестърът й помня аз, и хора!
Върни ми смелостта да се повторя
в квартала там - на края на града!
С печалните си бежанци (стада
от ангели) да тръгна към небето -
последното ми погранично гето.
Дори въздишка аз не ще забравя!
С отломъци от сънища - да правя
в нощта срещу неделя - домове...
Как спомена (аз помня) се кове
със устни, вкаменени от тревога.
И до върха на ноктите си - строга
тракийската носталгия - свеща
да вдигне тя - и прекоси нощта
на стаята... къде е тази стая?
В която, за да се спася, мечтая?
Ти думите върни ми, за които
аз на кръвта си с аленото мито
ще заплатя... И после - ще мълча!
Достатъчно в последните звуча
на призрачните граници клавиша!
Усилието страшно - да се диша
аз зная - и смъртта си във смъртта
на другите - аз зная... И неща
по-горди от надеждата - аз зная!
- Не ме търсете в паркинга на рая!
Каквото трябва - аз ще разруша!
Не се страхувай - моля те - душа,
и се склони над своето начало!
(Случайна ли си в крехкото ми тяло?)
О, дай ми сила - да го понеса
и да крещя към всички небеса:
О, Свобода единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре -
върни ми ти Сарматското море!
Върни ми ти Сарматското море!
Не на площадите - а в нашите души
Тя - Свободата - се изгражда и руши.
По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.
На себе си прилича - и на любовта!
По-неизменна и по-лична от кръвта!
Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с - Мила...
В часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя -
на епитафия!
Христо Фотев