Поезия

Аз мисля, седнал край жарта,
за минали неща,
за пеперуди и поля
в отколешни лета;

Когато
от болка
се свива сърцето
и в тебе
се срути светът,
вдигни
благодарни очи
към небето.
И просто потегляй
на път!

Жадна съм животе, да те пия,
да пулсираш в дланите ми мощно,
ветрове в косите ми да скриеш
и преситена да искам още.

Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.

Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.

Гори ме любов непосята, измислена,
в постелята невъзможно изстинала влез.
Гальовно напявай отнесени шепоти,
пътеки изгубени в мрака намерени,
без дъх ме оставяй безбожен кипеж.

Не съм ограбена, опустошена.
Нима се свършва огънят
защото някога е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
защото някой ожаднял
е дълго пил
и тръгнал си, нехайно е свалил
във кладенчето камъни и листи?

Кой не вярва, че плаче небето?
Кой нарича сълзите му дъжд?
То плака, то плака до дето
и морето създаде веднъж.