Поезия

Звездите като края на цигари
червената си плът изпепеляват,
горчиво и мъчително догарят,
от болката си странно побеляват.

Тъкмо я хванахме златната рибка...
Някакво камъче ох! ни подхлъзна...
Ето – я, вижда се още как припка...
Колко надежда от нас се изплъзна...

Като изящна умираща лилия
тази нощ бавно топи се край мен.
Глъхне луната.Звезди, обкръжили я,
шепнат сбогуване.Плисва ме ден.

Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.
В единственият залив пак е есен.
Тук изумен откриваш своя глас
и в своя глас солен - печал и песен.

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.

Кални улиците като шоколад,
стопен от мекотата на небето,
превръщат в захарен добрия град,
във син сироп превръща се морето.

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели-книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.