Поезия

За днес си пожелавам светлина.
Да бъде лъч, в душата ми притихнала.
Да виждам само малките неща,
които неизменно ме усмихват...

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Погледни го тоя свят -
векове наред се мръщи.
Нито е умрял от глад,
нито му е тясно вкъщи,
а пък влачи до троха,
трупа всякакви запаси
и от имане - аха,
вече ще се сгромоляса.

За да останеш, за да си потеребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.

От детството ми спомен връхлетя.
За малко, тромаво и лакомо мече.
С което се научих да се смея, да летя.
И, че живота с радост, весело тече.

Видях трохи,
разпръснати в праха,
до парещите стъпки
на познат самотник.

Душата ми
не е дошла
в черупката ми
земна,
да бъде
...скитница
неверна,
а аз
не съм родена
да съм никоя,
от нищото
сломена!

Лъжите полепват навсякъде в дните ни,
опитват да бъдат фатално реални,
пробиват дори стъклото с мечтите ни,
прокрадват се тихо в най-тъмните тайни.