Видях трохи,
разпръснати в праха,
до парещите стъпки
на познат самотник.
Усетих как проплака
Нещо в мен –
Човекът гладен,
хляб изхвърлен бе прегърнал...
О, Господи! – простенах аз –
през сълзи истината
можех да прогледна.
Но моят Бог
не ми отвърна с глас,
а някак ме накара да прогледна...
И аз видях.
Видях трохи,
посипани с любов в пръстта,
сред чаканите стъпки
на познат добряк.
Видях безброй забързани лица
на мравки,
борещи се със праха
и носещи храна...
Тогава чак разбрах,
че скитникът самотен,
прегърнал уличния къшей хляб,
ги бе нахранил...,
днес
Той беше
като Бог за тях.
Автор: Евгения Иванова