Дори пиян пак трезвен си оставам.
Дори разбран, оставам неразбран.
На щастието мъката ме дави -
сред хората живея сам.
Дори с любима,чака обичта ми
да скръцне старата врата
Поело път в сърцето остави
от себе си частица у дома.
Дори на сън оставам вечно буден
с пътеки бягащи и вечен смях.
Макар и приласкан оставам си прокуден
"решен на всичко" пиша в страх...
Когато плача,смее се кръвта ми
на своя стар закон е верна тя.
Дали е мой - питам аз лика ми
на огледалото в мъгливия сумрак.
Умирайки, най-пълно ще живея
изхрачвайки последното: Кога? Защо?
За нещо неразбрано щр копнея
разбраното за мен е смъртта.
Автор: Франсоа Вийон