Гори ме любов непосята, измислена,
в постелята невъзможно изстинала влез.
Гальовно напявай отнесени шепоти,
пътеки изгубени в мрака намерени,
без дъх ме оставяй безбожен кипеж.

Като изящна умираща лилия
тази нощ бавно топи се край мен.
Глъхне луната.Звезди, обкръжили я,
шепнат сбогуване.Плисва ме ден.

Кой не вярва, че плаче небето?
Кой нарича сълзите му дъжд?
То плака, то плака до дето
и морето създаде веднъж.

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Звездите като края на цигари
червената си плът изпепеляват,
горчиво и мъчително догарят,
от болката си странно побеляват.

Тъкмо я хванахме златната рибка...
Някакво камъче ох! ни подхлъзна...
Ето – я, вижда се още как припка...
Колко надежда от нас се изплъзна...