Недейте да ме слагате във рамки.
Недейте ми показва във какво греша.
Не ме сочете. Пръстите свалете!
Как да живея мога да реша.

Доста прах се беше насъбрала в мен.
В душата ми бе пълна бъркотия.
От жал не изхвърлях нито един спомен
и чувствата избирах в гардероба си да скрия.

Искам пролет. Искам я сега!
Пролет със разрошени тополи,
с привечерна тъничка тъга,
със смола по боровите стволи.

Хващам се, че ти говоря:
мрачно е, но не вали.
Липсваш ми, но съм щастлива,
както обещах. Нали?!

Не си отиват близките ни хора,
когато пръст телата им покрива.
Животът им не свършва там, във гроба.
Последен дъх споменът не убива.

Аз съм онази, която за всички
вечно се прави на луда.
Но ако нямате нищо против,
днес ще съм някоя друга!

Когато тишината заговори
с гласа ти топъл и до болка скъп
и ласкаво погалиш пак отгоре
лицето ми с ефирния си дъх,

Днес всички трябва да се поклоним
на Апостола пред тленните останки.
С гордост на поколенията да заявим -
тачен е по градове, села, паланки.