Кални улиците като шоколад,
стопен от мекотата на небето,
превръщат в захарен добрия град,
във син сироп превръща се морето.

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели-книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.

Ръждясват тихо мойте спомени.
Дълбоко скрити и натрупани.
Над мене болно Слънце свети.
През стъклени мечти пътуваме.

Има време да тръгнем.
Има - още е лято.
Още дните са дълги,
а пък нощите - кратки.

Този град е за някои лятна романтика,
кратка плажна любов край заспало море,
малък спомен за кораб, дошъл от Атлантика,
вкус на мида и клюка пред чаша кафе.

Сред настръхнали дървета
с крачка бавна и предвзета
се разхожда сънен вятър
със корона от листа,
а изкаляните стъпки,
потъмнели като кръпки,
се разбягват из асфалта
и облизват есента.

След работа, във своя дом
човекът като в църква влиза,
прикрил тревожния симптом
на близката сърдечна криза.