Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях?
Далече, далече в откритото море водата е синя като листцата на най-хубавия синчец прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното.
Далече-далече оттук — там, дето лястовичките отиват да зимуват — живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга.
Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници!
Имаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за царкиня, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина царкини имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска царкиня.
Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръжта жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край полетата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!
Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи.
Ей там, в края на улицата, се издигаше стара, много стара къща. Тя беше на около триста години — за това свидетелствуваше надписът, изрязан върху лицето на къщата, сред лалета и хмелни клончета. Там можеше да се прочете и цяло едно стихотворение, написано със старинни букви, а над прозорците бяха изрязани в дървото най-различни глави с разкривени образи.
Живяла някога една вдовица. Тя имала две дъщери. По-голямата така приличала на майка си по нрав и в лицето, че който я видел, като че ли виждал майка й.
