Безгласен лежа в тъмнината,
отчаян, объркан и сам,
и пада сълза след сълзата
на пода студен и скован

Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън...
Зора се зазорява вън.

Ти ме обичаш, Господи -
изпрати ме при верните родители!
Ти ме обичаш, Господи -
и даде ми най-нужните учители!

Помня първото щастие, Второто,
И десетото, И предпоследното...
Те връхлитаха с шеметни скорости,
И отлитаха още по-шеметно.
Аз оставах на пътя. Прегазена.
То и нямаше път сред завоите...
Днес след каменна вечност си казвам:
"Тия щастия ... не те са моите!"

Защо ме караш, Боже , да те хуля?
Разбирам всичките ти доводи,
но и не искам да потуля,
че и за гняв ми даваш поводи!

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Кое наричаш "себе би"? Кое наричаш "Аз"?
Очите, които ме търсят , без да те питат?
Ръце, на които не даваш да пипат?
Сърцето, което гори в нетърпение
и лудо прескача пак без разрешение?

Едно сърце притихнало тупти,
като шепот нежен на изворни води.