Помня първото щастие, Второто,
И десетото, И предпоследното...
Те връхлитаха с шеметни скорости,
И отлитаха още по-шеметно.
Аз оставах на пътя. Прегазена.
То и нямаше път сред завоите...
Днес след каменна вечност си казвам:
"Тия щастия ... не те са моите!"
Ето мойто: в трънливата бездна
ми изсече път - хилядозвезден.
Изранено, докуца до скута ми
и пустинята прашна избута.
Вдигна лапа, накриво зарасла,
и в душата ми нещо намести,
И сърцето ми стана тържествено,
а челото - високо и ясно.
А гласът ми нечуто се моли:
"Не изчезвай,
Нещастие мое!"