Защо ме караш, Боже , да те хуля?
Разбирам всичките ти доводи,
но и не искам да потуля,
че и за гняв ми даваш поводи!
Сърцето ми не те разбира,
когато строго, без пощада
наказваш слаби и невинни,
пестиш заслужена награда.
Да, ти си знаеш за какво,
но разумът ми тъй човешки
не спира да крещи "Защо?",
и мисли, че допускаш грешки.
Разбирам - искаш да се криеш!
Поне едно отговори:
кажи ми докъде сме ние
и откъде започваш Ти?
Макар старостта ни зловещо
да сее тъга и забрава,
от детството винаги нещо
наивно остава! Остава!
Тогава го нямаше "утре".
с усмивка заспивахме вечер.
А бъдещето-безсмъртност
бе толкоз далече! Далече!
Днес споменът с вкус на безгрижие
тъй често ни кара да плачем,
изплувал на фона на грижите
в живота, от болки затлачен.
Отвън можем всичко и знаем-
в костюмите на зрелостта.
Но страх ни е да признаем,
че вътре сме още деца!