Вместо трите приказни орисници
тази нощ при тебе ида аз.
Твоите очи ме гледат слисани.
Ти не разпознаваш моя глас.

...Но нищо не е повече след въздуха
от нашето страдание...
О, болници!
И ний,които дишаме в леглата им.
Ний сричаме мъчителната азбука
на болката... И гледаме в часовника!

Добрите хора нивга не умират,
не се превръщат в пепел ,нито в дим.
Те винаги оставят светла диря
и ясен път по които да вървим.

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.

...О, Свобода единствена - в която
съм целият - и в името ти свято
да се живее трябва - и умре...
Върни ми ти Сарматското море!
На старта ми върни възможността.
Вълшебството - отново да раста
секунда по секунда към небето...
(За детството си не скърбя.) Детето
да съм отново аз, преди да зная,
че съм дете - в сърцето на безкрая.

Тя се събличаше пред мене,
а наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...

Едно са и морето, и любовта, уви;
морето е горчиво и любовта – горчива,
морето крие бездни, и тя ни в бездни срива,
и в двете вият бури над нашите глави.