Заслушах се и чух те в тишината,
прошепваше ми нещо, но без глас.
Усетих те до мен със сетивата...
Разчитам те внимателно, в захлас.

Видях те там, някъде сред Тишината,
облечена във феерична рокля на цветя.
С красива роза вплетена в косата
танцуваше, усмихвайки се на Света!

Болката сега във мен гори,
болката направо ме раздира.
В този миг въпросът не стои,
и не аз съм, който ще избира.

Неравноделни са стихът ми и ... любовите.
Напук на строгия вселенски ритъм.
Наравноделни са ми болките и строфите.
Неравноделно търся и намирам смисъл.

Не целувай моите устни,
не докосвай ги, ще те запалят!
Като вино сладникаво, вкусни -
омагьосват, шепнат и галят.

От любов съм направена
и от частици надежда,
че имам ли нужда
Бог към мен ще поглежда.

Когато ме намери, нямах нищо.
Безплътна, без надежда и покой.
Създаде ме, обичана от нищото,
останало след хиляди порои.

Не казвай нищо – ще ме заболи,
какъв съм бил или какъв ще стана,
със устни - устните ми утоли -
не виждаш ли, че всичко е измама...