Недей да ме каниш на среща
във някакъв скъп ресторант.
Не искам вечеря на свещи.
Не искам стени и таван,
които във нас да се взират
с мъртвешки, студени очи...
Не искай от мен да избирам
вина, екзотични храни.
Душата жадува простора!
Затуй ме хвани за ръка,
да идем далече от хора,
от врява, от глъч. От страха,
обсебил човека до кости,
превърнал във фалш любовта...
Нещата са толкова прости
когато отхвърлиш света,
налагащ съвременна обич,
изискващ да бъдеш робот...
Хвани ми ръката и боси
да скочим във онзи живот,
където все още разцъфват
дърветата в люляков цвят.
Където блажено потръпват
тревите. И ставаш богат
с небето, с гората, с реките.
С вековния роден Балкан.
Щом питаш за среща - води ме!
Но, моля те, нека е там.
Автор: Васка Мадарова