Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...

Родя ли се отново, ще те срещна.
И пак ще те обичам. Ненатрапчиво.
Дори да ме презират, че съм грешна.

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!... Аз ще ти попея!"

С дъх ще те докосвам във съня ти,
нежност от Любов ще изплета.
С тихи стъпки ходя и в ума ти
и не искам с вик да те раня.

Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!

Търсят очите
звуци и истина
в синьо мълчание...

По лунна пътека се скитаме двама,
лицата ни мие звездния дъжд...
С тебе ни свързва една обич голяма,
която я има в живота веднъж...

Тя вече няма нищо за забравяне.
Не помни обичи, не помни и тъги.
Тя няма денонощия, а само залези.
И не признава думите. А ги мълчи.